Дългите  години работа с хора ми донесоха умението да общувам с всички, независимо колко са ми приятни или не. Да изглеждам добронамерена, щастлива, приятелски настроена. Да водя светски разговори, да се шегувам и да се смея /и то направо като искрено/ на чуждите глупости... С годините го правя все по-добре, но започвам все по-искрено да го намразвам.

Ужасно мразя да ми се налага да се държа добре с хора, които не са ми симпатични. Това отвратително социално лицемерие ме натоварва и отвращава. Знам, че друго не е възможно - ние никога не сме заобиколени само от хора, които харесваме, но трябва ли и да се държим винаги добре с тях?

Ето сега ми предстои едно мъчително двучасово пътуване с човек, който не понасям и направо казано презирам. Но какво да правя, ще трябва да седя до него и дори да си говоря любезно с него.... Вместо да му тегля една майна и да ми стане хубаво на душата.

Ех, ма*ка му, не е лесно да си обществено приемливо животно - човек.

Права си - социалното лицемерие натоварва...
И... за съжаление за всичко си има цена...
Поздрави!